Пускам
тази статия, защото и аз отлагам да ви дам следващите практики, защото се
страхувам, че още не сте осъзнали на къде ви водя. Водя ви към
самоосъвършенстване и възможност да помогнете на себе си и човечеството да се
отърси от приспиващите ги и смучещи енергията им паразити и един изроден елит и
Система, които го унищожават. И пречат да се събудим и осъзнаем уникалността на
всеки човек и безпределните му възможности, и възможността му да стане Звезден
човек. Започнахте ли да работите върху себе си? Семинар – „Да отведем живота отвъд това, което е бил!“ – 04. и 05. юни,
от 10 до 17 часа, с почивки. Адрес: жк. Слатина, бл.20, вх. А, ет. 5, ап. 19,
Иванови. Цена 20лв. И един човек да дойде, ще се проведе. На участващите ще
дам останалите практики, след осмисляне на семинара и придобиване на фокусирано
мислене, и контрол на ума и емоцийте. Тел. за връзка 0888761772 Няма какво
повече да добавя. И отново с безкрайна любов и благодарност от мен за вас!
Най-сетне да попадна на нещо наистина добро по
отношение на проблема с отлагането – този широко разпространен психичен факт,
който води до различна степен на дискомфорт у хората – от лек стрес и
напрежение до истинска агония от това, че времето минава, а те по някаква
причина не правят това, което искат да направят. Става дума за ТЕД презентация на психолога Адам Грант за
креативните хора, в която той казва, че склонността за отлагане е тяхна типична
черта. Неговата основна теза е, че нуждата от повече време за мислене не е
знак за непълноценност, а точно обратното – израз на оригиналност и
неповторимост. Че именно това, което на пръв поглед изглежда като отлагане,
всъщност е творческата фаза на инкубацията – времето, необходимо идеята да
отлежи в подсъзнанието, докато узрее нещо наистина оригинално и стойностно.
Затова – ако човек
иска да премине през фазата на инкубацията без да си причинява допълнителен
стрес, е добре да знае, че има два вида съмнения – съмнения в себе си и
съмнения в ценността на идеята. Докато първото е пагубно за творческия
процес, то второто е задължително за всеки, който не се задоволява с нищо по-малко
от най-доброто. Както казва Адам Грант, истински оригиналните и творчески хора
също имат своите страхове и съмнения, но за разлика от по-малко креативните
хора, техният най-голям страх не е страхът от неуспеха. Техният
най-голям страх е да не опитат да направят това, което най-много искат. В крайната
равносметка, броят на техните провали и неуспешни опити е по-голям от провалите
на другите хора, но размерът на техния успех компенсира това многократно.
Доволна съм, че чрез
аргументите на научния екперимент и наблюдения една психология, която на пръв
поглед няма нищо общо с юнгианската анализа – организационната психология,
успява да открие алхимична рецепта за превръщането на „страданието от
отлагането на нещата“ в златото на творческия процес. Тази рецепта е
следната:
·
не се страхувай да се
съмняваш в идеите си – това е начинът да ги развиваш; не позволявай обаче
съмнението да засегне твоята лична ценност;
·
не се страхувай, че
закъсняваш със сроковете, поставени от ума; страхувай се да живееш живот под
натиска на ума и неговите ограничени представи за крайни срокове, особено
когато става дума за нещо много важно;
·
не се страхувай от
грешки; страхувай се от това да живееш по правила, определени от другите хора
за това какво е правилно или погрешно и никога да не откриеш своята собствена
истина.
В края на краищата,
темата за собствената ни оригиналност, която е и темата на тази презентация, в
сърцевината си е темата за нашето неповторимо и уникално вътрешно същество
– жълъдът, който
сме предопределени да станем и който винаги в една или друга
степен ще се разминава от стандартите на обществото или очакванията на другите
за нас. „Ставането на себе си“ като този постоянен процес на разкриване и
откриване на своята уникална форма в юнгианската анализа се нарича индивидуация.
Аиндивидуацията е процес на вътрешно зреене в тясно сътрудничество с
несъзнаваното. В тоя смисъл, ставането на себе си е различно от представите
на ума ни за сроковете кога дадено нещо трябва да стане. Прилича на примера на
Адам Грант с Леонардо да Винчи, който е рисувал своята Мона Лиза цели
шестнадесет години. Когато става дума за създаване на шедьовър – а това винаги
се отнася до човека, който трябва да станем, времето просто няма никакво
значение.
Докато вътрешната ни мечка спи своя зимен сън
и чака подходящото време, за да се събуди за действие, все пак има неща, които
да се направят. Рефлексията е добра – подпомага себепознанието и осъзнаването
на страховете, скрити в тъмното. Доверието в мъдростта на процеса и позитивния
изход е добро – това е умствено усилие, в което постоянно си спомняме, че в
момента се учим да пускаме контрола и да се доверяваме на естествените ритми на
растеж в живота. Но най-добро е осмеляването да се правят погрешни опити – да
правиш опити с пълното съзнание, че макар и да са далеч от шедьовъра, към който
се стремиш, това са стъпките, които ще те доведат до него. Мона Лиза не е била
нарисувана в последния месец на 16-тата година, откакто е била започната.
Уплътняването на контурите на нашите житейски проекти се натрупва в годините,
като всеки следващ контур ни дава повод да разберем кой ще бъде следващият.
Според изследване в
психологията, което изследва връзката между разкаянието/съжалението и фактора
време, съжалението за грешките, които сме направили, е по-силно изявено в
краткосрочен план, но в дългосрочен план по-силно започваме да се разкайваме за
нещата, които сме могли да направим, но не сме направили. В тоя смисълние
съжаляваме повече за несторените неща. Несторените от СТРАХ от
грешки неща.Това е другото нещо, за което научаваме от презентацията на
Адам Грант – за кривата на взаимодействието между фактора време/отлагане и
качеството креативност. Освен хората, които нямат проблем с отлагането, но не
са особено креативни, и хората, които имат проблем с отлагането, но и са
креативни, има и една трета група хора – при тях продължителността на
отлагането е най-голяма. Всъщност – безкрайна, защото те никога не стигат до
момента на реализацията.
И така, алхимичната формула за справяне с
отлагането е в способността да се види в него синхронизацията между съзнателния
ни ум и процесите на несъзнаваното, на взаимодействието между семето и почвата,
която го подхранва, на диалога между плиткото и дълбокото в душите
ни. Отлагането, всъщност, не е отлагане – то е израз на естествените
процеси на вътрешно зреене, които засягат истински важните неща.
Затова – ако нещата не стават в сроковете
така, както ги искаме, е добре да си припомним това природно правило. И да не
заразяваме със съмненията си в идеята и своята ценност – ценността на този,
чрез който тя се ражда и постепенно развива. Да устоим на фрустрацията на
нуждата от бързи резултати или яснота. Но основното, което трябва да се знае от
човека, потопен в агонията на времето, което изтича, а той не прави нищо, е да
не позволи да бъде съборен от страха – страхът от провал, от грешка, от
отхвърляне. Именно слушането на този страх по-късно се оказва, че е най-голямата
ни грешка.
Камелия Хаджийска
Няма коментари:
Публикуване на коментар